История за черната пола и черно-белия живот
Животът често ми дава дарове. Неочаквано, с магия ми поднася подаръците си, за да ми напомни за чудото, което всеки миг дебне удобния момент да се прояви и да напомни в колко прекрасен свят живея и колко прекрасно е, че съм именно тук, където съм, да ми смигне и да каже – няма нищо случайно. Понякога тези малки чудеса идват чрез случки, друг път- чрез хора, а понякога дори чрез най-обикновени или не толкова обикновени вещи , които намират своя път към мен .
Такава беше моята черна пола, която ме намери чак от далечно Мексико. Чиста вълна, с ръчно бродирани шарки, нежно и фино вплетени като нишки в нейната непроницаема и дълбока черна нощ. Беше ми подарена по време на пътуването ми във Франция, малко преди да се върна в България и сякаш в нея се бяха материализирали всички плодове на тези четири месеца, изпълнени с много уроци от всякакво естество, много загуби, много тестове на живота, много нови приятели и дни, наситени с чувства и усещания, вътрешни и външни преобръщания. Даде ми я на рождения ден една французойка, с която едва се познавах, но незнайно как реши, че заслужавам да получа подарък, който за самата нея беше наситен с голяма символика. Разказа ми ,че полата била от нейното първо голямо и далечно пътуване. Личеше си колко е ценна за нея и все пак ми я даде с прекрасното чувство ,че й е време да си ходи по пътя.
Ден след това се разделих с французойката, а също така и с Франция. Прибрах се у дома с много дарове в сърцето, които сякаш бяха вплетени и оживели в различните цветове на нишките по иначе наситено черния плат.
А полата тепърва я чакаше път. Къде ли не е била с мен – на скали, в гори, планински върхове, по бреговете на морската шир, свободна като вятъра. Танцували сме часове и дни наред, танцували сме сема като небесни тела в необятната космическа шир. Тази пола не бе просто пола. Тя бе жива. Нарекох я танцуващата пола. Приказна и дива, тя бе.
Когато се носех по улиците на града с полата, те оживяваха по особен начин, сякаш цялото пространство се изпълваше с някаква особена сила, идваща от недрата на земята, сила , която ме свързваше с инстинктите . И аз чувах иносказанията на предците, чувах приказките и историите , които са били съшити и вплетени заедно с бродериите на полата в някоя дълбока мексиканска джунгла от тамошните индианци. И някаква буйна древна кръв се вливаше в мен. Готова да танцува, да пее, да се смее и да разказва истината в чудно красиви приказни истории.
До днес. Днес полата избра да поеме по своя път. И си тръгна. Не сама, изхвърлиха я. Някой. Без да иска, без да знае. Малко нелепа ситуация, малко тъжна заради загубата и малко смешна също заради загубата. Разбира се бях разстроена , заради недоглеждането и несправедливостите около случката … А и нали беше моята подарена танцуваща пола …
И все пак това беше последната история, която ми разказа в тишината черната жива пола, преди да си замине завинаги …
Както казах в началото – няма нищо случайно и даровете на живота идват точно навреме. Дори когато са под формата на загуба. И съдбата, както когато ни дава, така и когато ни взима, тайничко ни се усмихва и ни смига. Хубавото на това, което си тръгва е , че винаги освобождава пространство за нещо ново, което се опитва да ни намери и идва към нас . Не толкова заради празното място в гардероба ни, колкото заради празното място в самите нас и това, което сме си позволили да пуснем от себе си.
С доверие в промяната , с доверие в потока, с доверие в изобилието на Вселената,
с доверие в черната пола и черно-белия живот.
