Кои са седемте стъпки към изцелението според д-р Габор Мате в “Когато тялото казва НЕ”
Емоционалната компетентност е способността, която ни позволява да поддържаме отговорна връзка със заобикалящата ни среда, без да се превръщаме в жертви и да вредим на себе си. (…)
Следването на Седемте крачки към изцелението ще ни помогне да израстнем и да постигнем емоционална компетентност.
- Приемане
Приемането е просто готовността да видим и да приемем нещата такива, каквито са. Тя е куражът да задълбочим разбирането си с помощта на негативното мислене, без да му позволяваме да дефинира нагласите ни към бъдещето. Приемането не означава да се примирим с обстоятелствата, които ни смущават, но изисква да спрем да ги отричаме. То е предизвикателство към дълбоко загнезденото убеждение, че не сме достатъчно добри или не заслужаваме да бъдем цялостни.
Приемането включва и състрадателното отношение към самия себе си. Това означава да отхвърлим двойните стандарти, които, както видяхме, твърде често описват връзката ни със света.
Състрадателното любопитство към себе си не означава да харесваме всичко, което откриваме у себе си, а само да се отнасяме към собствената си личност със същото неосъдително приемане, с което бихме третирали друг страдащ човек, нуждаещ се от помощ.
- Осъзнаване
Ако човек иска да се излекува или да съхрани здравето си, той трябва да си възвърне изгубената способност за разпознаване на емоционалната истина.
Пълното осъзнаване означава да възвърнем изгубената си способност да възприемаме емоционалната реалност и да се освободим от парализиращото схващане, че не сме достатъчно силни, за да приемем истината за живота си. (…) Нужно е да се упражняваме, постоянно да обръщаме внимание на вътрешното си състояние и да се учим да вярваме на вътрешните си перцепции повече, отколкото на думите – свои и чужди. (….)
Осъзнаването означава също да опознаем признаците на стрес в собственото си тяло – начините, по които то телеграфира, когато умът е пропуснал дадена информация. (….) Можем да се научим да разчитаме симптомите не само като проблеми, които трябва да преодолеем, а като послания, в които е добре да се вслушаме.
- Гняв
Аз никога не се ядосвам – казва един от героите на Уди Алън. – вместо това си отглеждам тумор. (….) Един от основните рискови фактори за сериозни заболявания е потискането на гнева, защото то повишава физиологичния стрес върху организма.
Не само че потискането на гнева предразполага към заболяване, но изразяването му подпомага лечението или поне удължава живота.
И потискането на гнева, и неконтролируемите изблици на ярост са пример за абнормно изразяване на емоции, което стои в основата на заболяването. Ако проблемът при потискането е липсата на изражение, то при изблика имаме равни части потискане и нерегулирано, преувеличено изпускане на парата. (…)
Гневът е енергията, която Майката природа дава на малкото дете, за да отстоява себе си и да заяви: Аз съм важен. (….) Разликата между здравословната енергия на гнева и вредната енергия на емоционалното и физическото насилие е в това, че гневът зачита границите. За да отстояваш себе си, не е необходимо да нарушаваш границите на другите.
- Автономия
От проста биологична перспектива може би изглежда, че върховната цел на природата е оцеляването на физическия организъм. Струва ми се обаче, че още по-висша цел е съществуването на автономна саморегулираща се психика. Умът и духът могат да преживеят тежки физически травми, но отново и отново виждаме слабостта на тялото, когато душевната цялост и свобода бъдат застрашени.
Границите и автономията имат решаващо значение за здравето – каза терапевтът Джоан Питърсън, директор по образователните въпроси на Центъра за холистично лечение и психологично израстване PD Seminars – Ние преживяваме живота си чрез тялото си. Ако не сме в състояние да артикулираме преживяването си, тялото ни ще каже онова, което умът и устата не могат.
Личната граница според д-р Питърсън е енергийно преживяване за себе си или за другия. Не искам да използвам думата аура, защото насочва към ню ейдж културата, но отвъд кожата си човек има енергийно изражение. Мисля, че комуникираме границите си не само словесно, но и невербално, чрез енергия. В книгата си Гняв, граници и сигурност обяснява концепцията си в детайли: Границите са невидими. Те са резултат от съзнателната, вътрешно почувствана дефиниция на собствения Аз. Процесът започва с въпроса: „Какво желая и какво не желая в живота и взаимоотношенията си с другите? Къде минават границите?“… Така дефинираме ценностите и желанията си в конкретния момент, изхождайки от вътрешното усещане за себе си; контролът се осъществява отвътре.
Следователно автономията е развиването на този вътрешен център за контрол.
- Привързаност
Привързаността е нишката, която ни свързва със света. В най-ранните си привързани взаимоотношения изграждаме или губим способността си да бъдем открити, здрави и грижовни към себе си. В рамките на тези взаимодействия се учим да преживяваме гнева и страха или да ги потискаме; развиваме чувство за автономия или позволяваме да атрофира. Връзката е жизненоважна и за изцелението. Многобройни изследвания сочат, че самотните хора, лишени от социално общуване, имат най-висок риск от заболяване.
Понякога е по-лесно да чувстваме горчивина или ярост, отколкото да си позволим да преживеем онази болезнена жажда за човешки контакт, чието някогашно неудовлетворение е породило гнева ни. Зад всичкия ни гняв се крие дълбоко фрустрирана потребност от истинско, интимно общуване. Изцелението едновременно изисква и предполага завръщане към уязвимостта, която първоначално ни е накарала да изключим емоциите си. Вече не сме безпомощни зависими деца; няма нужда да се страхуваме от емоционалната уязвимост. Можем да си позволим да прегърнем универсалната взаимна човешка потребност от свързване и да оспорим дълбоко запечатаното убеждение, което несъзнателно обременява много хора с хронични заболявания, а именно, че не сме достойни за обич. Търсенето на връзка с другите е условие за изцелението.
- Себеотстояване
След приемането и осъзнаването, след преживяването на гнева и разгръщането на автономията успоредно с привързаността и съзнателното търсене на общуване идва отстояването: способността да заявим пред себе си пред света, че сме и че сме това, което сме.
Струва ни се, че автономията и свободата означават възможност да вършим, да действаме и да реагираме, както пожелаем. Отстояването, заявяването на себе си е нещо по-дълбоко от ограничената автономия на действията. То е декларация за собствената ни същност, позитивна оценка на Аза без оглед на историята, характера, способността и впечатленията на света за нас. Способността да се отстояваме оспорва вкорененото схващане, че трябва някак да оправдаем съществуването си.
То не изисква определени действия и реакции. Да отстояваш себе си, означава да бъдеш, не да вършиш.
Следователно себеотстояването понякога е точната противоположност на действието – не само в тесния смисъл на отказ да правиш нещо, което не желаеш, а освобождаване от самата потребност да действаш.
- Утвърждаване
Утвърждаването е позитивно изявление, крачка към нещо ценно. Има две фундаментални ценности, които могат да ни помогнат в изцелението и съхраняването на целостта.
Първата е собственият ни творчески заряд. (…) Казват, че боговете са създали хората по свой образ и подобие. Всеки има творческа потребност. Тя може да се изразява с писане, рисуване или музика; с находчивост, изобретения и готварство; с градинарство, с изкуството да общуваме и по куп други начини, уникални за всеки от нас. Важното е да почитаме вътрешния порив за съзидание. Това само по себе си е изцеление за нас самите и за другите; пренебрегването му води до смърт на тялото и духа.
Второто голямо утвърждение се отнася до самата вселена и връзката ни с всичко съществуващо.
Много хора работят върху психиката си, без никога да се докоснат до духовните си потребности. Други дирят изцеление само в духовното – в стремление към Бога или универсалната същност, без да осъзнават колко важно е да открият и да развият собствения си Аз.
Здравето има три стълба: тяло, душа и духовна връзка. Който и от тях да игнорираме, резултатът ще бъде дисбаланс и нарушение на целостта.
* Д-р Габор Мате, авторът на книгата “Когато тялото казва НЕ”, е канадски лекар с дългогодишен опит в сферата на психиатрията, палиативните грижи, лечението на зависимости и др. Твърдо убеден във връзката между психичното и физическото здраве.
